И понеже всичко друго за сега ми е полуготово (не ще да се дозапече), ще започна с едно стаааро стихотворенийце, което съчиних по едно време.
"Вървейки днес по таз пътека,
ме срещна неугледно същество.
Нисичко, мизерно и набито
с шапка, украсена със перо.
“- Ти кой си?”- питах го тогава-
“По този път ли си дошъл?”
“- По този!”- бързо той отвърна
“От там се връщам, там отдавна бях
и там видях в какво с порока
превръща се човешката душа.
Видях и странна ценностна система-
ужасна, бедна и обезверена-
тя плод е на човешките сърца.
Видях в суровия живот
как губят се човешките черти,
сърцето как изстива на човека,
изгниващите негови мечти.
Видях и как е толкоз трудно
да бъдеш себе си в тоз ден,
човека как враждува със Човека,
как Той бива угнетен.
Как губят се по малко
моралните устои
човешкото умира-
сърцето не говори.
Агресия покълва в човешкото сърце
и брат убива брата
а после със усмивка- блага и широка
с детето си играе.
Духовното се губи,
погребано отдавна от новите кумири-
продуктът на егоизма и другите подобни.
В борбата си за хляба човека е загубил
достойнството, честта си,
красотата нявга що в душата си е имал
потъва сега плавно в блатото на нищетата,
кална, опетнена, стенейки зловещо.
Сърцето как се вледенява
и буцата от лед започва
на гнева да се предава,
от мъст и гнет тя омерзена
с мъст и гнет отвръща.
И бавно някак вледенява
и сковава то душата
с последния си хрип отлита.
И стават хората роботи
все вършещи едно и също,
за благото не на Човека,
а на душата вече пошла.”
Така ми каза туй човече
и по пътеката пое,
и аз загледан във простора
останах сам във чернота……."